Крия от тебе цялата болка

вливам във вените черна тъга.

Няма душата да търси покоя

няма да иска, това онова.

Бавно разтваря се черната бездна

опитвам се някак тук да остана,

но посрещам една свобода.

Крия се даже от себе си.

Искам да виждам усмивките,

но само една слепота, някак си

само опипвам им снимките,

пръсти безчувствени, тихо е

време е, нека ударят камбаните...

заровен в калта......
като докосване от невидима ръка...
като тунел...
като лудо тичане през полето...по току що окосена трева...боцкаща нежните боси нозе...

Ама, че мрачно, като блога ти. Не стигна ли дъно, да се отблъснеш? Щото накъдето целиш, натам и вървиш. Плашиш. КОе е това, толкова черното, може да не е чак толкова черно.