Ще има ли значение това,

което няма да постигна

проклинайки в безвремие

и ровейки в тъга? Едва ли,

да кърша пръсти даже

крилата счупени немога аз да залепя.

Дълбока дупка, горещи рани,

ръце натискат ме в калта.

Нима кръвта вода ще стане,

нима плътта ще гние в самота?

Разлчен е денят самотен

облечен в синкава мъгла,

красиво ще е, но дали ще мога

поне едничко цвете тук да засадя?

Обричах се, но беше грешка

защо това разбрах едва сега?

Разлистените страници са тъй гореши

ще мога ли спокойно да ги прочета....

надничащо над студеният сняг....
пробиващо си път през заледената снежна кора...гледащо към слънцето....
търсещо...усещащо топлина...