Уплаших се, но това всъщност го разбрах много по късно, на твърдото и стерилно легло в болницата докато ми правеха анализи.

Утрото не бе кой знае какво, но зпочна с хубава песен, приятно усещане и пълна концетрация. Чувах барабаненто на капките по ламарините на терасата, беше хубаво че вали, тих и лек дъждец. Бях повече от готов да започна тоя ден, стоеики и зяпаики през прозореца, Слушах песента за може би 5 път. Усещането за мъничка тъга се разтилаше в главата ми. От ранното повръщане още ме стягаше стомаха, но всичко щеше да е наред. Закарах се до офиса, изпуших още една бърза цигара си документите, и потеглих към ранната среща. В колата съжалих че не съм си врътнал това парче от сутрунта, но то ми се въртеше в главата. Някъде между поредното преминаване на чистачките по стъклото, се случи. Бе кратко но много ясно тутуп, не можех да си поема въздух. Осемдесет километра в час, а аз гледах тавана. Секунда, пътят беше равен а аз се насилих да дишам. Не спрях. Стигнах до паркинга излязох на дъжда поех си въздух, а коленете ми трепереха. Имах работа, нямах време за глупости, но се чувствах като парцал.

Чаках си пред лекарския кабинет и си мислех хиляди простотии. Кой, къде, как... Чувствах се почти спокоен, но нереалността на случващото се ми докарваше притеснения. Мога да кажа, че имам не много приятни изживявания с болниците, и това допълнително ме подтискаше. Но в минутите които чаках, се срещнах с миналото. Оглеждах се отстрани и гледах каква безполезна твар съм. Десетки започнати неща и нищо недовършено, нереализирани идей....

Изписа ми успокоителни и лек и продължителен сън. Тъкмо да натисне клавиша се обърна и ми каза:

-Знаеш ли, че точно преди година, на същата дата дойде при мен със същите оплаквания?

Не помня, казах и.

Някак си миналото ме бе пресрещнало и бе станало отново мое настояще. Моето днес се бе сляло с моето вчера....