Не търся разбиране, а само знание искам да разбера да опозная, да сложа всичко на мястото му. Никога не съм можел да говоря с думи и за това може и да изглежда в момента, че се опитвам да се оправдая, но въобще не ми пука. Аз вече...няма значение на някой едва ли му пука, може и да греша, но за мен няма никакво значение.
На 10 се опитвах да разбера какво всъшност кара скакалците да подскачат наляво и надясно като просто можеха да си стоят на едно място да си търкат крачката и да си свирукат. Ловях ги, гледах ги и не разбирах какво всъщност и защо им трябваше...Не може би идеята ми е била да разбера как свирят, и на кой му трябва това. Откъснах краката и главите на не една дузина, истината я разбрах много покъсно. Бях сгрешил.
Какво се случваше с едно врабче когато му,... ами първо бе откъсването на крилете, итересно е да се види (макар че има написани книги за това което също разбрах в последствие), но още по интересно е да се разбере след какво количество на изгаряне то отново може да полети. Ами не може.
Имах желание не знам как точно да кажа, но трябваше да разбера, а това просто не ми даваше мира. Виждах я почти всеки ден, сядаше на една и съща маса, а аз не разбирах защо се вкаменявам винаги при нейната поява. Не мога да ви обясня колко неловко и неудобно се чувствах като я видех, един безпредметен и несловесен, достигащ крайността на идиотизма, дори се улавях от време на време как ми се разтичат лигите. Гадно но факт. Повече така не можеше. Трябваше да знам.
Не знаех как да се доближа, нито пък какво да и кажа, затова просто я изчаках да се раздели с нейните приятелки. Награбих я във тъмното и леко я успах, натоварих я в багажника и право към вилата. Бях си взел малък отпуск, идеята бе да да отида на лов, ами той туко що завърши. Сега оставаше по интересната част. Имах една много хубава закътана виличка, чиято най – интересна част бе просторното мъзе.
Тя се размърда неуверено и сковано, вярно не и бях предложил най гостоприемните си мебели, но трябваше да я държа наблизо и удобна за употреба. Наблюдавах я с интерес и в настоящото положение изобщо не разбирах какво толкова имаше в нея, но аз трябваше да знам. Замислих се, опитах се да си припомня първия спомен, може би бяха очите. Изкрещя само два пъти, после припадна. Не е като да не положих грижи, но тя продължаваше да вика от време на време. Взирах се в тези очи, и се опитвах да намеря магията, да получа това чувсто... Не не бе това, Ядосах се и прорязах още една дълбока линия в лявото си бедро. Предишните бяха заздравели отдавна. Знаех че има нещо опитвах се да се съсредоча и да мисля адекватно, да това може би бяха малките нежни китки. Да начинат по който вдигаше чашата с кафе, нежната извивка на малкото пръстче, да ето това беше...Нищо напразно съзерцание нямаше никакъв ефект. Само мухите дето се увеличиха.
Не разбирам, а трябваше да има обяснение. Усните и тези сочни плътни устни, да ах колко съм глупав, та само небрежното им помръдване... Не не беше и това. Имах право още на няколко опита, нямах време. Дали в крайна сметка не бяха дългите и стройни бедра, да именно те можеха да изкарат човек от равновесие. Напрежение на мускулите, сядане изправяне, перфектен контрол на движението. Грация и прецизност. Заделих им два дена. Май времето не бе особенно подходящо за такива опити. А и тя не издържа, нещо се предаде, взе решение да не учавства повече. Почувствах се предаден. Не разбрах, а трябваше да знам. Сега имах да подреждам и почиствам. Хубаво че навремето си прокопах допълнителен тунел към тази пещера.
Изпитах същите тръпки, вратът ми се схвана. Не бях виждал по дълги и руси коси от тези. Мускулите на ръката ми се схванаха докато се борех с идеята да паркирам чашата обратно на чинииката. За втори ден вече идваше, и аз закъснявах за работа. Това не можеше да продължава така, трябваше да знам. Трябваше да разбера.
На шефа му обясних че е излязъл един дивеч, с много ценна кожа, само през този сезон се появява...Трябваше да знам...
