Дишаше, да дишаше о каква радост, не можеше да е по хубаво. Ще живее, не напразни бяха опитите му, беше се преборил с невъзможното използва цялата си сила и умения и ето тя диша, не можеше да мърда, не но това ще стане, бе сигурен. Усещаше диханието и такова каквото го помнеше леко и нежно, този поглед които разтопяваше ледовете, и стопляше сърцето в мразовитите зимни утрини...
Казаха му че така не трябва, но те знаеха ли какво е а, познаваха ли я толкова колкото него, знаеха ли малките тайни, знаеха ли как с едно докосване укротяваше и най опърничевото животно във фермата. Едва ли, да всички я харесваха и обичаха да се навърта там където имаше проблем, защото тогава проблемът просто преставаше да съществува. Да аз бях щастливец, че точно на мен се спря. Не бях кой знае какво, даже малко може би простичък, но винаги бях открит и прям, не участвах в интригите наоколо, и се грижех за животнните.
Живеех си спокойно и се грижех за животните, докато не я срещнах при един от обходите, прекрасна и изящна. Разпуснатата и коса допираше почти земята, обърна се и от погледа и почти се вкамених. Нямаше по красива, по стройна и о мили богове, нямам думи с които да опиша чувствата които се оформяха вътре в мен. А тя погледна ме и ме позна аз бях нейн, а тя бе моя, нямаше нужда от думи. Обикнах я веднага и мисля че тя изпитваше същото, макар и не знайно защо но го усещах в студените нощи и в моментите на тежките сухи дни. Не мразех, не знаех какво точно означава и думата обич, нокой не ме бе науяил на нея, но знаех че неще е различно.
Когато в съседство започна да умира добитък, не намирах нищо общо тъй като при мен всичко беше наред. Три деца за два месеца бяха изчезнали, но и това беше нормално, все пак имаше доста пещери и бездънни ями, а и зверовете се чуваха и никой не можеше да ги спре. Но той се появи една нощ, усетих го, знаех че е дошъл за нея. Страхувах се повече от добитъка, който се опитваше всячески да избяга. Видях какнай хубавите ми животни разбиваха главите си опитвайки се да се измъкнат, а аз не можех да направя нищо. Стоях и наблюдавах срещата им. Краката ми трепереха, а не разбирах защо. Не се караха, но в един момент той вдигна ръка, тя се понесе като суха вейка, и после той тръгна. Минаха няколок минути и се затичах, спрях до тялото и не можех да си поема дъх. Прегърнах я, и я понесох. Не знаех точно какво правя, но си спомних за бухчата която беше с нея първия ден. Имаше книги, странни книги, не познавах езика но сякаш разбирах всяка буква и всяка дума сама излизаше от устата ми. Незнаех дали се произнасят така но четях, нещо от вътре ми казваше че всичко е наред, и че не е толкоз важно произнасянето им дори и да не знам какво означават, а важното е чувството което е вложено и ...
Диша ето, ще се изправи, изтръпвам. Отваря очи замъглен поглед, но ето вижда ме, да аз съм... Не не може да е съжаление това което виждам в погледа и.
-Защо... Не трябваше...
Интересно защо чета уплаха в очите и, та нали това съм аз... Сянката ми, се променя, обръщам се и ето го не чувствам, не дишам. Усещам разделяне тихо и почти не съществено пук. Няма я сянката ми, обръщам се, а тя не диша. А аз, дишам ли, май не....
