Тук съм за да светя, но
на някой все ще преча.
Тук съм да говоря, но
все някой устата ми затваря.
Застанали до мене хвърлят ярки сенки
поглъщат думите ми със ръце,
не искам да убивам, аз не мога,
и затова поглъщам ги със моето сърце.
Оглеждам се, не виждам нищо.
Защо съм тъжен, защо не мога да летя,
защо така унило гледам,
защо си мисля че е все това?
Защо? Измамен и глупав е въпроса
задавам го но вярвам ли му аз?
Не, аз искам с него тях да ги излъжа,
и като феникс ще се възродя тогаз.
Тогава във простора ще се рея,
не ще да има сенки кой да хвърля,
ще мога да говоря там свободно мисли,
но няма май да светят моите криле...
.....................................................
Прелита там, и някъде отдолу
дочувам ” Ей ела тук долу, молим те ела.
Крилете нека видим ти и чуем думите за свобода.”
Помисли малко, слезе и се огледа,
но някак си не вижаше лица,
а само злоба и омраза във отровна маска.
„ На кой ще светиш, изрод ти нещастен?
На ти , на...” и с камъни и дърве, те тъй набързо,
размазаха глава, крака, ръце и хубавите му криле
Хората обичат да търкат собственото си его, те не са перфектни, трябва да го приемеш...много грешни и слаби са! Разтвори крила!
