Събудих се, макар че беше леко хладно, бях потен. Не ме беше страх, какъв ти страх та аз не чувствах нищо. Те разбраха че съм буден, но не им направи никакво впечатление, просто стояха и ме наблюдаваха. Исках да крещя, но неможех дори да помръдна. Сухожилията на крайниците ми бяха използвали като въжета, не беше пот беше кръв всичко бе пропито от моята кръв. Макар че бе тихо чувах гласовете им, не отвън отвътре бръмчаха в главата, шеметен порой от напевни заклинания. Нямах представа какво означават но бях спокоен, не ми говореха нищо което да ми е познато, но въпреки всичко знаех от къде идват. Бях безсилен да направя каквото и да е и с изумление наблюдавах какво се случваше около мен и в мен. Да в мен или по точно казано извън мен. Имах си невероятно правилен разрез на гръдния кош, ребрата ми оформяха фантастична кърваво червена роза. Странно ако можех да надигна малко глава щях да видя сърцето ми как тупка туп - туп, туп - туп. Нетленни пръсти ровеха вътре в мен , търсеха бавно и целеустремено, защо си правеха тоя труд когато нямаше да намерят това за което бяха дошли. Исках да им изкрещя, че няма смисъл, че правят грешка, една голяма грешка, че несъм аз човекът който им трябва... но имаше ли значение. Така и така всичко щеше да приключи тук и сега, затворих очи вече ми беше смешно как може такава ирония, такава грешка от тяхна страна, да се забавят с цели десет поколения. О каква историческа шега бе това, само че те нямаха чувство за хумор. Изведнъж пръстите спряха, нещо отвътре се късаше, блаженните напеви се обърнаха в яростни крясъци, злобни и нечовешки, нима разбраха че са сгрешили? Изведнъж болката се появи с пълни си блясък, всяка частица крещеше всичко бе крясък а пред мен виждах очи, отчаяни и ядосани, неразбиращи...
        Събудих се макар, че беше леко хладно, бях потен. Ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Какво по дяволите правех тук, и как изобщо съм стигнал до разкопките?

сънишата понякога казват повече, отколкото искаме да чуем...