Аз стоя пред реката от сълзи,
която излял съм преди векове,
на брега самотата прекърши
като сухи вейки своите криле.
        Ти дойде, появи се със вятъра
         замечтана, обгърната в здрач,
         неуморна, с топлината на огъня
         ти обърна във смях моя плач.
                        И в безкрая на смешните истини
                        в кръговрата от тъжни мечти,        
                        ти отвори вратите на бездните
                        и отпуснат се давя в прегръдките ти.

Прекрасен текст!
Поздрави!

мсиля, че поезията ти ...хммм. Иска още нещо. Много нещо. По-добър си другаде, но с много труд и тук ще е супер. Ако.