Боли, крещеше всичко в него, сигналите идваха от всяка част на тялото. Произведената млечна киселина сковаваше мусколите, сухожилията бяха като кости, костите като олово, не можеше да помръдне.... АААААААААААААА
смешно, никой нямаше да чуе, дори и тези които го преследваха ги нямаше, нямаше никой."...ааа...ааа" отговори ехото единствения отговор който получи, освен болката, да тя беше жестока дори мисълта да отвори очи, да повдигне клепачите предизвикваше гърчове. Дишаше бавно и внимателно нещо пулсираше  машинката още работеше  и разнасяше отровата, тя бе на всякъде, но не чувстваше вина за това, защото всичко стана прекалено бързо и с една лекота, беше като играта на вятъра с есенните листа, а  те бяха като листата и като всичко останало тъй преходни. Имаше ли омраза може би не искаше да си спомни, нали в крайна сметка свърши всички си платиха. Боли разкъсваща болка но и това ще свърши... Те сгрешиха в това не можеше да се съмнява, наблюдава ха го постоянно после започнаха  с изпитанията, но не знаеха че така го правят по - силен, да преобърнаха всичко, опитаха се да го абсорбират да го изсмучат, ха аматьори.
    Можеше просто да не им се показва и нищо от това нямаше да се случи, но това бе по - силно от всичките му защитни реакции натрупани с годините. Тя беше нещо повече, показа му красотата накара сетивата му да изтръпват от удоволствие каквото никой не бе усещал. Накара мислите му да се превърнат желания, желанията в мечти, мечтите в полет. Летеше бе свободен а тя, тя нима го излъга? Нима беше като всички останали? Не разбра, тя вече я нямаше, изсмукаха всичко от нея, остана обвивка тленна и преходна като всичко останало... умираше.
    Не ,не полдуя той не беше луд, не убиваше за удоволствие, искаше да се спаси но спасение нямаше докато те бяха наоколо, хаха незнаеха с какво си имат работа, дори и не разбраха какво става силата беше безгранична, дори и сам незнаеше в крайна сметка целия си потенциал. Първите бяха като в мелачка, мозък, коса, зъби, кости в крайна сметка пюре, интересна лепкавагъста каша. Странно никой съживител нямаше да може да ги вдигне. И после.....
    ...Още малко усилие, да съвсем малко БОЛИИИ нямаше смисъл да крещи. Последен напън, отвори очи нямаше радост нито тъга, нямаше никой, нишо. Беше последния беше сам, той беше края....
ААААААААААААААААА
    Вятъра носеше пясък кал и листа правеше невероятни пируети, подсвирваше си тихо някаква негова песен, но вече нямаше кой да му се любува.

от доста отдавна не бях чела нещо, което да ме накара да препрочитам отново и отново....:)

като клише, а и то си е, но "Това което не ни убива ни прави по- силни"