Със този тромаво озъбен свят,
стиснал с  пръсти шията ми,
не зная ден ли е, или е нощ,

Тъй сладък, малък щрудел
в устата бавно се топи,
очи притворени в наслада,

Крещят далеч, отгоре, гарвани крадливи
гра – гра, гра – гра , защо поне в смърта
да не оставят на човек, тъй малко, тишина.

Провалих ли се – не знам, няма и кого да попитам. Изпокъсах бавно и систематично всичко каквото ме свързваше с всички близки хора. Аз съм нищо, малко гърчещо се безполезно червейче, мислещо се за птица, не по лошо мислещо се за чов...

Раздирах със нокти,
разклатих и зъби,
опитах да сдъвча това,

Аз не искам да си ми приятел,
аз те искам като враг,
да ме мразиш кат родител

Напуснал тялото сковано, летя...
Не чуствам тоя мраз, не съм щастлив,
но болката от ляво, я няма и няма

Намерих днес една мечта,
а може би - забравена надежда,
а може би - намерих любовта,

Как искам да разкъсам с нокти -
да смачкам таз кървяща празнота,
в гърдите.. от болка силна да крещя

Не искам пак да се събудя
прегърнал тази смешна роля
да, крия се, с една мечта/лъжа

Видя ли ме? Да днес,
познаваше ме вчера...
Забързана, не помниш,

Усмихвам се, а времето е спряло
във ъгъла с мойта самота
крещя, в сляпо огледало,