Навярно съм веч остарял,
щом брадата ми вече е бяла,
щом съм с един крак окуцял,

Днес спрях да се оглеждам
затворих си очите за света.
В ушите - шишове нанизах

Сред старите кашони на тавана
и лепкавите паяжини по гредите,
вдървен, като умряло куче,

Опитвам се да заспя, но не мога сърцето ми лудо прескача и главата ме боли. Това не е моето легло и отгоре ми тичат някакви хора – забавляват се – главата ми се пръска. Очите ми парят, но зачитам отново поредната страница.....
...

И пясъка по ходилата лепнеше
и тъжна си отиваше нощта,
брегът самотен срещаше вълните,

Дърво на пролет се разпуква,
умиращият то не слуша
пролял сълзи, във дни на суша.

Наклонени са всичките глави,
склонени и незнайни,
кръвта в телата вече не кипи.

Не знам дали това,
което вчера
оставих дишащо едва,

Разчоплям старите  си рани,
не болката да търся,
а сила да крещя.

Да бъда нежен обещах.
Да съм това, което казваш.
Да бъда там, където пожела...

Преливам от щастие, щом навън завали.
Крайпътните канафки - преливат и те,
не от щастие, а пълни с тиня защото са те.

Събирах тънки сухи пръчки,
изсъхнали треви, листа,
запълних всички стари дупки